Слушам си Phill Collins (класика), чакам макароните на мама и си мисля колко много мразя неделя. Мразя го този ден и това е! Нищо не ми се прави днес цял ден и за капак на всичко се депресирах, в малката ми главичка нахлуха адски много неща - мисли за бъдещето, за миналото, за далечното бъдеще. Сега ще споделя и с вас така или иначе ми писна днес цял ден да водя вътрешен монолог със себе си та реших, че все пак някой може да му е интересно да ми послуша (прочете) глупостите. Като за начало искам да ви кажа, че никога не съм се влюбвала истински и това много ме измъчва. Сега ще кажете нещо клиширано като "за всеки влак си има пътници" или "има много риби в морето" е, то добре има ама къде е моята рибка? Не вижда ли, че аз отчаяно се нуждая от нея? Пък ако си имам влак... то аз явно съм на път да го изтърва ако някой не ми покаже разписанието. В последно време усещам колко много любов съм събрала в себе си и отчаяно искам да я дам на някого, ако трябва на първият срещнат просяк. Тя извира просто. Най-лошото е, че имам чувствтото, че около мен има стотици щастливи двойки, навсякъде виждам сърчица, хванати стари хора, целуващи се дечица... абе "love is in the air" както казват добрите ни приятели от Кока Кола. Гледали ли сте "Sweet November"? Молете се да намеря моят Месец Ноември!