Много ми допада да пиша от Неделя на Неделя и странното е, че цялата седмица имам толкова работа, че забравям какво се случва, а докато Неделя мога да размишлявам над всеки един детайл от деня. Днес по обяд ми се наложи да отида на свиждане на бащата на баща ми. Трябваше да кажа "дядо ми", но не и за този човек, които виждам в годината веднъж или още по-лошо на две години веднъж. Междувременно той е в болницата от 10дена, но аз така упорито избягвах срещата, но вече нямаше как. Към 14:00 се качихме с баща ми в колата и тръгнахме към така мачителната за мен среща. През целия път усещах как нещо се случва в стомаха ми беще минал половината ден, а аз бях само на дълго Експресо и Nestea праскова. Разбира се още докато влязохме в болницата ме лъхна онази "Миризма на болница", която изключително много мразя и естествено ведната ми стана зле (аз съм човек с ниско кръвно все пак), стигнахме до стаята кулминацията вече бях на вълна "Здрасти. Чао." Така и стана... той дори не ме погледна т.е каза ми някакво измъчено "Стягаш ли багажа" той пък какво преритва да замина така или иначе не ме вижда цяла година. Дойде времето за раздяла "чао." и край... Окей признавам изглеждаше слаб и зле, но не мога да кажа, че съм състрадателна. Сега всички могат да кажат, че съм неблагодарница... не ме притеснява този факт. Този човек "бащата на баща ми" никога не се е грижил за мен, незнае кой клас съм, незнае, че съм студентка, незнае на колко години съм, не дойде на бала въпреки, че аз дори го поканих, никога не е питал как съм или дали имам нужда от нещо, не се чуваме дори на празниците. Съжелявам, но просто не са това представите ми за семейство. И все пак аз го уважам може да е само това, но пак е нещо. Пожелавам му да се оправи все пак той има други внуци, които са изключително важни за него... Нека... не заради мен.... нека заради тях. : )